Носталгично дивертименто

Сред кресливото говорене и нищонеказване – поезията на Цочо Бояджиев е жива вода, в която да утоли жаждата си тревожният дух на човека. Умът да слезе в сърцето, да се довери на болката, да я приеме като своя участ, защото тъкмо тя – човешката болка, поражда „проклетите“ въпроси, разголва смисъла на съществуването.
От години нашият театър търси в голямата поезия драматургиите на смисъла, създава спектакли-зони, в които сталкери са поетите, търси форма на друг живот, който събира тук-сега и там-винаги, играта и не-играта, възникването на артистичния импулс като духовен; открива начини „мисълта да се вижда“, както казва А. Арто. През поезията счупената чаша да стане отново цяла, да се усетим като „току-що сътворени“, макар да сме за малко тук; да отворим монолозите си към диалог с другия (по Сократ) и да заобичаме този друг „поне толкова, колкото обичаме себе си“.