Лицето на ближния

Проклетият въпрос защо всичките идеи се провалят в човешкото действие няма давност. Той гнети съзнанието до днес и поражда много опити да се открие отговорът, някои направо уродливи. Не е за вярване, че в ХХI век известни фигури настояват да се върне публичното смъртно наказание. Да се върне гилотината.
Максимата „обичай ближния като себе си“ е най-красивият възможен отговор. Но и най-непосилният. Неслучайно я няма сред старозаветните десет божи заповеди – не можеш да обичаш по заповед. Тя не е и новозаветна проповед.
„Обичай другия“ е Христовият вик за спасение, изстрадан от самия него; прозрението му за любовта като единствено възможното контрадействие срещу злото, пропадането, унищожението.
Духът да се изправи срещу беса – единствено възможният заговор в името на доброто.
Уви, Донкихотовските усилия на княз Мишкин да спаси пропадналия ближен не със съвети и поучения, а като поеме неговото страдание с надежда през потъмнелия му лик да просветне първообраза – се провалят. За княза съществува Ти, а за отсрещния – единствено Аз.
Но силата на неговия самоубийствен жест („какво правите със себе си, княже?“) е в това поне за миг, поне докато са заедно – да се събуди у ближния памет за светлината, да го просветли.
След седемгодишен живот на нашата първа театрална версия по „Идиот“, създадена с много любов и поддържана горещо от зрителите на ТР „Сфумато“ – предстои „Лицето на ближния“ като продължение. Един по-събран, по-аскетичен опит, вгледан тревожно в горчивите истини за човека и през героите на Фьодор Михайлович – в самите нас.
Опит, който съзнателно загърбва суетата и врявата, празните масови забавления, самоцелната игра на формите – и прекрачва в зоната на чисти съдържания, на живота като духовно изпитание; завръща театъра към същинското му предназначение. И то с един изключително спят тим от талантливи актьори, посветени на тази висока и трудна материя.