Есенна соната

"В работната ми тетрадка стои една-единствена дума: чувствата. Търсех връзка, която има силен емоционален заряд и която нито за миг не се управлява от разум или външна логика. Мисля, че я намерих във взаимоотношенията майка и дъщеря, свързани една с друга от омраза, обич, гузна съвест, неразгадаемо поведение. Нищо не е явно или очевидно, те се търсят пипнешком, удрят се, казват неистини, казват истини, надяват се и изпадат в отчаяние, накратко – държат се като човешки същества. Да станеш свидетел на такъв поток от душевни и телесни движения би трябвало да е изкушаващо. Или пък не?" – Ингмар Бергман

Какъв е ефектът върху човек от чувството на непринадлежност към съществото, с което се идентифицира и самоопределя в първите етапи от живота си – майката? Пораства ли човек, който се е чувствал изоставен и самотен в детството си, или застива в момента на травмата? В какво се превръща реалността, ако човек продължи да живее с чудовищата от ъглите на детската стая? Какво следва след като съживим труповете в гардероба? Възможна ли е прошката?

Върху тази вихрушка, ту овладяна, ту отприщваща разрушителната си мощ, се изгражда и развива тази история за любовта като изначална човешка потребност.