Службогонци

„Служба, служба – малка, голяма, от тебе по-хубава няма!“ – рефрен, написан от либретиста Банчо Банов преди повече от 40 години, и днес намира своята проекция в българското общество. Така, както и героите на Вазов (в които съжителстват едновременно наивникът и хитрият манипулатор, лековерният добряк и безскрупулният кариерист) – лустросаният службогонец, манипулатор и самозван поет, „неустоимо шармантният бонвиван“ Хоров, доморасло наивната, капризна министерска щерка Аничка, двойката непрекъснато надхитрящи се службогонци – „скромният“ провинциален роднина на министъра Балтов Станчо Квасников (един от емблематичните за следосвобожденската епоха „малки хора“, за които патосът на миналото, героизмът и извисеността над дребнавото са останали чужди за сметка на завидната приспособимост и настоятелност и умение да се нагаждат към обстоятелствата. Самият Квасников твърде цветисто формулира житейската си философия, като на въпроса на своя роднина Балтов: „Дядо Станчо, де останаха твоите принципи?“, многозначително отговаря: „Окачих ги на пирона“.) и безподобният мошеник и циник, напористо-арогантният Боздугански, г-жа Шийкова – твърде привлекателната и кокетна, изтънчено-лицемерна дама от столичния хайлайф, която умее да се възползва от чара си и дискретно да върти светските интриги в своя салон, Терзийска – жената-службогонец, „femme ingenue“ с провинциален, но пресметлив манталитет и доста съмнително от гледна точка на патриархалния морал поведение, Поликсена – гротесков образ par excellence – кривогледа, кривокрака и гръмогласна стара мома с абсурдно поведение, субретната двойка Стоянка – Илийчо (своеобразно копие на Иван и Янка от „Българи от старо време“). Всички тези колоритни образи – всъщност май не са от края на ХIХ и ХХ век, а са сред нас, а светът им – този силно йерархизиран тъжно-смешен свят на безпринципност и упадък на нравите – наподобява твърде откровено нашето настояще. Което и предопределя решението на спектакъла като ретро-пародия на национално-битова комедия на нравите (от началото на ХХ век), със злободневни препратки към съвремието. Идеята на режисьора е окончателно да развенчае театралната илюзия, като акцентира върху съвременното послание на спектакълаа, че всичко, което гледаме на сцената, фактически се отнася за реалния живот. „Предоставяме на публиката възможност да се наслади на един свеж и шеговит поглед върху вечната тема за властта, прекомерната амбиция, алчността, конформизма и стремежа към управленски позиции и синекурни длъжности“, е гледната точка на режисьора. „Когато управлява, човек е длъжен да поеме отговорност за всичко. И за позитивите, и за негативите. Има една испанска поговорка: „Ако искаш да танцуваш, трябва да търпиш и да те притискат“. Смехът, който будят въплъщенията на безпринципността и кариеризма обаче, и на сцената, и в живота, е всъщност не хомеричен смях, а горчив смях през сълзи.“